Родена, за да свети! Името ѝ е символ на сила, талант и несломим дух. Символ на Перник, легенда на Миньор.
Днес в рубриката „45 години шампиони“ ви срещаме с грандамата на българския баскетбол — Пенка Методиева.
Хваща баскетболната топка за първи път през 1962 г. Само четири години по-късно вече прави своя дебют за Миньор, а през 1969 г. – и за националния отбор. Оттам започва един живот, изпълнен с победи, титли и трофеи... Най-голямата ѝ награда никога не е била на витрината — тя е в очите на хората, в любовта и уважението, които среща ежедневно.
Посреща ни в дома си — земна, истинска, вярна на себе си и на корените.
Когато се връща към детството си, спомените блестят като слънце на старо и прашно игрище: „Аз съм израснала точно до баскетболната площадка. Когато тренираха жените, аз винаги бях там и треньорът ми казваше: "Ела да покажеш на тези будали как се прави крачката." Делеше ме една улица от площадката.“
Дали се е колебала между баскетбола и друг спорт? Отговорът е прост и без колебание: „Не, никога. Просто така са се развили нещата.“
Разказва пред екипа ни с усмивка как е наследила №5 от сестра си – и го е носила почти през цялата си кариера.
За олимпийските медали от Монреал ‘76 и Москва ‘80 говори със скромност, която притежават само големите:
„И двата са ми ценни, но, разбира се — на първо място е сребърният. Защото когато някой ми каже: "Вие сте олимпийски шампионки", аз отговарям: "Не сме, втори сме." "Не, за нас сте първи." И то действително е така, защото рускините беше абсурд да ги бием.“
А да стъпиш на олимпийския подиум — това е мечта, за която се работи с живот: „То е нещо просто невъобразимо и се постига с много труд и пот.“
Спортът я научава на всичко, което си струва: „На дисциплина, на труд, на всеотдайност. Може би оттам идва моята дисциплина — да съм всеотдайна във всяко едно отношение.“
„И те учат. Най-важно е да не се повтарят грешките.“
В спомените има и болка, и смях — като този момент с Петкана Макавеева: „Веднъж ми счупи носа, беше куче в играта.“ С огромно уважение говори и за Георги Чомаков: „Той за мен е светило №1 в баскетбола.“
А един епизод от младостта ѝ описва характера ѝ по-добре от всякакви думи: „Отидохме в Дианабад, бяхме на лагер, писна ми след два дни и си тръгнах, без никой да знае. Бягство. Върнах се в Перник и Чомаков ме изгони: "Махай се оттук, щом оттам бягаш!" И ме изгони, обаче мен не ме сдържа — чопли ме, че не съм на тренировка, и ме викна треньорът: "Ела, зло, че без теб още по-зло."
Не крие и трудните моменти — продажбата на медали, продаването на вестници, суровата реалност след славата: „Много мислих, но просто бях изпаднала в такова положение — отдаде ми се възможност да ги продам и ги продадох.
След това беше ме яд, но нямаше начин, какво да направя... Съжалявам, разбира се! Добре че отпуснаха някакви средства, олимпийски премии, и малко се освестихме, иначе бяхме много зле.
Много пъти съм казвала, че срамна работа няма. По някакъв начин трябва да си изкарваме парите. Мръзнех там в лавката, но нямах друг начин — аз не съм вършила друга работа, така че това беше единственият изход да изкарвам някакви средства. И много хора се ядосваха, че съм там на лавката, че продавам вестници, че нито тук градът, нито държавата са предприели някакви мерки, за да ни помогнат.“
А на малкото си „аз“ би казала само едно: „Да карам по същия път и да не се отказвам.“
И когато я питат какво значи Миньор за нея, отговорът е прост и чист като първата топка, която е хванала: „Всичко. Всичко е Миньор… В живота съм сменявала само две фланелки — на Миньор и на националния отбор.“
Последвайте btvsport.bg за още новини във VIBER
Още видео и снимки от btvsport.bg и в INSTAGRAM
Още горещи теми от от btvsport.bg и във FACEBOOK
