За Пенка Стоянова е трудно да се говори в минало време. Тя е от онези редки дарове за българския спорт — шампион с душа, която докосва.
Успя да превърне таланта в съдба, труда — в път, а мечтата — в върхове, които още блестят.
Среброто от Москва ’80 е само част от историята ѝ; истинската ѝ победа е, че успя да вдъхне на България чувство на гордост и надежда — усещане, от което днес имаме нужда повече от всичко.
Родена на 21 януари 1950 г. в село Каравелово, край Карлово, тя казва, че спортът не е „нещо, което избираш“ — той те намира. И точно това се случва с нея.
Първоначално тренира гимнастика, но съдбата я води към баскетболната зала. Висока, силна, с природен усет към топката, тя бързо се откроява сред връстниците си. На 15 вече е в спортното училище в Пловдив, а оттам — в Марица, където започва да пише легендата си.
„Цених труда си, защото съм копала и сяла. Когато си извървял пътя от корена до върха, знаеш цената.“
Пенка Стоянова дебютира за националния отбор, когато е само на 17 години. Онези, които са работили с нея, разказват, че тя съчетава две редки качества — безкрайно трудолюбие и вдъхновяващо спокойствие.
Когато е на терена, сякаш никога не е в паника. Когато топката лети към нея, тя знае какво да прави. А когато отборът губи — никога не навежда глава.
В следващите години Стоянова става неразделна част от състава, с който България записва исторически успехи. Олимпийските игри в Монреал'76 са първият голям връх — там тя е сред топ реализаторите. Но истинското изпитание предстои четири години по-късно.
Игрите в Москва'80 са белязани от напрежение — политическо, световно, спортно. Женският ни национален отбор по баскетбол заминава с ясна мисия — да покаже, че трудът и българският дух могат да превърнат невъзможното във възможно.
Отборът на Иван Гълъбов е много силен: опит, талант и невероятна сплав от характери — Пенка Методиева, Петкана Макавеева, Диана Дилова, Снежана Михайлова, Надка Голчева, Красимира Богданова, Ваня Дерменджиева, Силвия Германова, Евладия Славчева, Ангелина Михайлова и Костадинка Радкова.
А в средата тя — Пенка Стоянова, капитан и лидер. Тя е моторът, човекът, който в най-трудните моменти не принадлежи на страха, а на играта.
България преминава през груповата фаза с тежки, напрегнати мачове. Съперниците са силни — домакинът СССР, Италия, Куба, Унгария. Но нашите действат като часовников механизъм.
Пенка по-късно ще каже: „Сребърният медал от Москва е най-високото отличие в историята на женския ни баскетбол. И той е изстрадан.“
СССР има огромно предимство — силен състав, Уля Симеонова, публика, необикновена атмосфера.
Финалът е драматичен. Пенка е в ролята на истински диригент — всяко подаване, всяка борба под коша, всяка минута на терена носи печата на нейния характер.
Макар победата да остава за СССР (104:73), сребърният медал блести като злато за страната ни, а за Стоянова — като най-яркия символ на нейната кариера.
През цялата си кариера тя изиграва близо 600 мача за националния отбор — рекорд, който говори сам за себе си.
Но това, което я прави още по-голяма, е начинът, по който се отнася към младите. Никога не се е възприемала като звезда и никога не е гледала отвисоко на таланта на другите.
„Имах цели и мечти – следвах ги и просперирах. На никого не давам формула за успеха — той е личен. Но трудът и волята винаги печелят.“
Историите около нея разказват за човек с мек характер и твърди принципи. За съотборничка, на която всички са вярвали безусловно.
Признателна е и една от бившите съотборнички на Пенка Стоянова - Ваня Дерменджиева.
"Лиших се от много неща, но всичко си струваше. През 1974 г. за първи път попаднах в националния отбор на България за девойки младша възраст. При жените започнах да играя през 1978 г. Исках да бъда като Пенка Стоянова. Тя беше най-добрата ни баскетболистка. Тя ми беше идол“, споделя пред bTV бившата националка.
Пенка Стоянова ни напусна на 16 август 2019 г., но светлината ѝ — не. Тя остава в залите, по чиито настилки е оставяла мечтите си, в спомените на тези, които са я познавали, в гласовете, които още я споменават с обич.
Остава и в онова тихо усещане, че истински великите хора не се измерват с медалите си, а с човечността, която оставят след себе си.
Тя ни подари урок, който никога няма да остарее: силата не е в победата, а в пътя. Величието не е в резултата, а в характера.
И докато се произнася името ѝ, докато някое дете посяга към баскетболна топка и поднася към коша, мечтаейки да бъде смело — Пенка ще е тук…
ПОСТИЖЕНИЯ
Участва в 8 европейски първенства.
Сребърна медалистка от шампионата във Варна през 1972 г. и бронзова от шампионата в Клермон Феран през 1976 г.
Има 8 първи места от участие в 12 балканиади и още 2 трети места на младежки фестивал и универсиада.
Включена 3 пъти (1972, 1976 и 1981 г.) в сборния отбор на Европа, на който е и капитан.
Трикратна шампионка на България с Марица с треньор Тенчо Начев (1971, 1973, 1974).
Два пъти финалист за Купа „Лиляна Ронкети“ – 1979 и 1980.
Капитан на всички държавни гарнитури; от 1974 до 1981 г. — капитан на женския национален отбор.
Първата българска баскетболистка, играла професионално в чужбина (Италия, Рома 1981–1983).
Включвана в символичните петици на Европа от „Кориере дело спорт“.
Наградена лично от президента на Италия през 1969 г.
Два пъти Спортист №1 на Пловдив; през 1985 г. организиран първия ѝ бенефисен мач.
Включена в списъка на FIBA (2007) сред 35 състезатели, допринесли за развитието на световния баскетбол през второто петдесетилетие на XX век.
Последвайте btvsport.bg за още новини във VIBER
Още видео и снимки от btvsport.bg и в INSTAGRAM
Още горещи теми от от btvsport.bg и във FACEBOOK
