Да станеш бронзов медалист на олимпийски игри и в същия ден да ти се роди син. Рубриката ни „45 години шампиони" продължава с каякарът Лазар Христов.
Той печели бронзов медал на четворка каяк на 1000 м, а историята му е пример за силата на духа.
Лазар Христов израства в многочленно семейство с 6 деца. „Живеехме в една стая“, споделя шампионът. Любовта му към кану-каяка започва през далечната 1969 г. „Живеех в района на спортната база. Запалих се по този спорт и започнах да тренирам. Петър Димитров ми беше треньор. Той забеляза таланта в мен. На всички деца даваше по един купон за хранене в гарнизонен стол, а на мен ми даваше по три. Бях завършил само осми клас и се записах във вечерното училище и тренирах по цял ден.“
Успехите не закъсняват – Лазар Христов печели първо място на републиканско първенство на 5 км, а на 1000 м става трети.
„През 1972 г. ме взеха в националния отбор при мъжете. Но отборът вече беше оформен и аз бях резерва. Затова не отидох тогава на олимпийските игри в Мюнхен“, споделя каякарът.
Четири години обаче мечтата му да участва на олимпийски игри се сбъдва. На Игрите в Монреал 1976 г. на двойка каяк завършва на девето място.
„В Монреал беше казарма. Спахме по 4 човека в една стая на войнишки легла. След Олимпиадата се разболях от жълтеница. Една година бях извън спорта. Пропуснах световното първенство в София.
След Олимпиадата ми казаха да си прекратя кариерата. Като се прибрах от лагера на Белмекен в болницата ми казаха да спра. Обаче единият доктор тогава ми каза: „Няма да се отказваш, момче. Хората те отписаха, но ние ще се справим с това". Успях бързо да се възстановя и след това спечелих едно състезание на река Ропотамо. Това беше голямото ми завръщане“, разказва Христов.
През 1980 г. идва най-големият му успех. На олимпийските игри в Москва на четворка каяк печели бронзов медал на 1000 м.
„Гонките бяха много жестоки. Първите 3 лодки отиват на полуфинал, другите отпадат. Ние на полуфинал влизаме с последно време. На финала нашият треньор, той беше руснак от Кишинев ни каза: „Вие сте последна гонка. Време е и вие да спечелите медал“.
На финала като завършихме първо ни казаха, че сме четвърти, после трети, после втори. И докато не видяха фотофиниша, не знаехме на кое място сме. Може би ни държаха 1 час така, защото не можаха да кажат коя лодка е втора. За радост, спечелихме бронзовите медали. Първи бяха ГДР, втори – Румъния.
През голяма част от финала се движихме седми-осми. И последните 400 м изпреварихме всички и станахме трети. Борислав Борисов водеше нашата четворка. Той беше на първи пост. Божидар Миленков на втори, аз на трети и Иван Манев на четвърти.
А точно където свършват коридорите беше базата, където държаха лодките. Отгоре имаше тераса. А на трибуните не можеше да има зрители, само треньорите и състезателите. И всички зрители гледаха от тази тераса. След като завършихме Любомир Любенов скочи във водата.
Височината бе може би около 3 метра и той от радост скочи при нас да ни поздравява. Той ни каза: „Това е най-големият златен медал“. Въпреки че спечелихме бронз, той бе с цената на злато, защото това бе първият медал в кану-каяка за България. Дотогава всички медали са били само в кануто.
„В Москва бях в една стая с Божидар Миленков. От 1973 г. винаги сме били в една стая. Той ми е най-близкият приятел. Когато пътувахме със самолета за Москва той ми каза така: „Морски, аз ще купя една бутилка алкохол и като свърши Олимпиадата тази бутилка ще я изпием. Дали от радост или от мъка, ще я изпием“.
След като спечелихме бронзовите медали вечерта имаше събрание в посолството. Бяхме след това на ресторант, на дискотека. Прибрахме се към 3-4 часа сутринта и сме заспали. Тогава сънувах, че участвам на Олимпиадата и съм последен. Медала го бях закачил на нощната си лампичка. И се събуждам и се опитвам в тъмното да светна лампата. Оттогава до ден днешен всичките сънища, които сънувам, в живота се случват наобратно. Сънувам лошо – става хубаво и обратното.
В същия ден, в който Лазар Христов печели бронзов медал, се случва най-голямата радост в живота му – ражда се синът му.
„След събранието в посолството, отидохме на ресторант и дискотека. Тогава се обадих по телефона. Беше около 2 часа през нощта. Тогава разбрах, че ми се е родил син. Реших да го кръстя Михаил в чест на олимпийските игри.
Когато се прибрах в България прекратих състезателната си кариера. Бях на 26 години и реших, че е дошло време да обърна внимание на семейството си. Започнах треньорска дейност и до 1997 г. работих с мъжете.“
„След това си направих дървен кораб. Работих на Албена – разходка с лодка и риболов с чужденци. И сега още се занимавам с риболов. За нищо не съжалявам. Ако се преродя, отново ще избера този спорт“, завършва Лазар Христов.
Снимки: Личен Архив
Последвайте btvsport.bg за още новини във VIBER
