Две души, едно сърце в лодката (ВИДЕО)
Спомените на Стоянка Груйчева и Сийка Келбечева за Москва'80 – история за воля, сълзи и благодарност
Днес в рубриката „45 години шампиони“, посветена на олимпийските игри в Москва'80, ви срещаме с две жени, които оставиха неизличима следа в българското академично гребане – Стоянка Груйчева и Сийка Келбечева. Дует, който превърна силата в изкуство и волята в легенда.
В Москва те завоюват бронз в дисциплината двойка без рулеви. Но четири години по-рано, в Монреал, светът им се покланя – там печелят златото още в дебюта си на олимпийската сцена.
През 1975 г. в Нотингам, двете стигат до четвъртото място на световното първенство.
От баскетболната зала до гребния канал
Стоянка Груйчева е родена през 1955 г. в Старосел. Спортната ѝ съдба изглежда тръгва в друга посока – в залата по баскетбол на Марица. Но съдбата обича изненадите.
Един ден мой съученик показа руско списание „Огонёк“. Вътре имаше снимка на лодка осморка – страшно много ми хареса!“, спомня си тя.
И точно тогава съдбата я среща с треньорката по гребане Милка Кулева. „Тя ме видя на дежурство в техникума – висока, едра. Попита ме: „Искаш ли да дойдеш на гребната база?“ Само това и чаках: Искам!“
Четири години по-голямата Сийка Келбечева вече е там. Родена в Рудозем, тя пристига в Пловдив заради любовта си към математиката. Но гребането я пленява напълно. „Играех баскетбол, но една колежка ме заведе на базата. Оттам се влюбих в гребането“, казва тя.
Съдбоносната среща
През 1974 г. треньорът Любен Голев ги слага в една лодка. И така започва легендата – не просто спортен тандем, а хармония между две различни души.
От Монреал към Москва
След златото в Монреал двете си взимат година почивка – стават майки, отдават се на семейството. Но олимпийският дух не им дава мира.
„Не съм се съмнявала за връщането си. Деветте месеца бременност ми се сториха като девет години. Живеех с тренировките, дори когато чаках да се роди Мойсей“, спомня си Стоянка. Целта е ясна: Москва'80.
Олимпийското село: войници, музика и концентрация
Сийка си спомня: „Каналът беше на световно ниво. Но имаше много войници, дори на гребната база.“
„Ние двете страняхме от шума, забавленията. Концентрирахме се върху гонката“, допълва Стоянка.
Трепетите и спомените
Всяка олимпиада оставя белези по душата. За Стоянка – това е Теофило Стивънсън, кубинският боксьор-легенда, който със своята харизма омагьосва всички в селото.
За Сийка – автобусите със „зелена вълна“ за олимпийците и невероятният московски цирк, където сцената буквално се превръща в река.
Закъснението, което можеше да коства всичко
На 21 юли започват състезанията. Но в репешажите едва не изпускат старта – загряват прекалено дълго. „Направихме не 1000 метра, а почти два километра. По моя вина щяхме да изхвърчим от състезанието“, признава Сийка. Кошмар, който се превръща в урок – и път към финала.
Бронз със златна стойност
В решителната гонка българките дават всичко. Финишират трети, след Източна Германия и Полша. Но медалът тежи повече от бронз.
„Можехме да завършим втори, но щом не си първи – почти няма разлика. Медалът е успех!“, казва Стоянка.
„Този медал е с цената на злато. Скъп ми е“, допълва Сийка.
Човекът зад успеха – Виктор Дорофеев
Руснакът с българско сърце. Техният треньор, психолог, коректив и вдъхновение. „Грижеше се за нас, обръщаше внимание персонално. Ако не беше той, сигурно нямаше да участвам в Москва“, категорична е Сийка.
45 години по-късно
Днес, половин век по-късно, двете остават скромни и благодарни. „Благодарни сме на Господ за добре свършена работа и за резултата. Бронзовият медал е изстрадан медал“, казват в един глас.
Една история за упоритост, взаимна подкрепа и любов към България. История, която вдъхновява и днес.
Снимки: Личен архив
Последвайте btvsport.bg за още новини във VIBER
Още видео и снимки от btvsport.bg и в INSTAGRAM
Още горещи теми от от btvsport.bg и във FACEBOOK
