Днес в рубриката „45 години шампиони“, посветена на олимпийските игри в Москва'80, ви срещаме с две жени, които оставиха неизличима следа в българското академично гребане – Стоянка Груйчева и Сийка Келбечева. Дует, който превърна силата в изкуство и волята в легенда.
В Москва те завоюват бронз в дисциплината двойка без рулеви. Но четири години по-рано, в Монреал, светът им се покланя – там печелят златото още в дебюта си на олимпийската сцена.
През 1975 г. в Нотингам, двете стигат до четвъртото място на световното първенство.
Стоянка Груйчева е родена през 1955 г. в Старосел. Спортната ѝ съдба изглежда тръгва в друга посока – в залата по баскетбол на Марица. Но съдбата обича изненадите.
Един ден мой съученик показа руско списание „Огонёк“. Вътре имаше снимка на лодка осморка – страшно много ми хареса!“, спомня си тя.
И точно тогава съдбата я среща с треньорката по гребане Милка Кулева. „Тя ме видя на дежурство в техникума – висока, едра. Попита ме: „Искаш ли да дойдеш на гребната база?“ Само това и чаках: Искам!“
Четири години по-голямата Сийка Келбечева вече е там. Родена в Рудозем, тя пристига в Пловдив заради любовта си към математиката. Но гребането я пленява напълно. „Играех баскетбол, но една колежка ме заведе на базата. Оттам се влюбих в гребането“, казва тя.
През 1974 г. треньорът Любен Голев ги слага в една лодка. И така започва легендата – не просто спортен тандем, а хармония между две различни души.
След златото в Монреал двете си взимат година почивка – стават майки, отдават се на семейството. Но олимпийският дух не им дава мира.
„Не съм се съмнявала за връщането си. Деветте месеца бременност ми се сториха като девет години. Живеех с тренировките, дори когато чаках да се роди Мойсей“, спомня си Стоянка. Целта е ясна: Москва'80.
Сийка си спомня: „Каналът беше на световно ниво. Но имаше много войници, дори на гребната база.“
„Ние двете страняхме от шума, забавленията. Концентрирахме се върху гонката“, допълва Стоянка.
Всяка олимпиада оставя белези по душата. За Стоянка – това е Теофило Стивънсън, кубинският боксьор-легенда, който със своята харизма омагьосва всички в селото.
За Сийка – автобусите със „зелена вълна“ за олимпийците и невероятният московски цирк, където сцената буквално се превръща в река.
На 21 юли започват състезанията. Но в репешажите едва не изпускат старта – загряват прекалено дълго. „Направихме не 1000 метра, а почти два километра. По моя вина щяхме да изхвърчим от състезанието“, признава Сийка. Кошмар, който се превръща в урок – и път към финала.
В решителната гонка българките дават всичко. Финишират трети, след Източна Германия и Полша. Но медалът тежи повече от бронз.
„Можехме да завършим втори, но щом не си първи – почти няма разлика. Медалът е успех!“, казва Стоянка.
„Този медал е с цената на злато. Скъп ми е“, допълва Сийка.
Руснакът с българско сърце. Техният треньор, психолог, коректив и вдъхновение. „Грижеше се за нас, обръщаше внимание персонално. Ако не беше той, сигурно нямаше да участвам в Москва“, категорична е Сийка.
Днес, половин век по-късно, двете остават скромни и благодарни. „Благодарни сме на Господ за добре свършена работа и за резултата. Бронзовият медал е изстрадан медал“, казват в един глас.
Една история за упоритост, взаимна подкрепа и любов към България. История, която вдъхновява и днес.
Снимки: Личен архив
Последвайте btvsport.bg за още новини във VIBER
Още видео и снимки от btvsport.bg и в INSTAGRAM
Още горещи теми от от btvsport.bg и във FACEBOOK
