Най-новата рубрика на bTV за олимпийските игри в Москва 1980 продължава с Петър Петров. Той е най-бързият български лекоатлет, рекордьор на 60 м с постижение 6,58 секунди, на 100 м с време 10,13 секунди и на щафета 4х100 м - 38,39 секунди.
Петър Петров е двукратен финалист на олимпийски игри и е почетен гражданин на родния си град Свищов, като също така е определен и за спортист №1 на Свищов за ХХ век.
Той е доказателство, че кръвта вода не става. Ето защо:
Петър Петров споделя, че всичко в живота му „се върти около думата късмет“. Дори още от раждането му.
„Когато се раждам, в Свищов е голям студ. Имало е само две коли в целия град тогава. И баща ми едната едва я е организирал за мен. И когато се раждам, нали знаеш как жената има плацента, където се отглежда плода. И аз се раждам с цялата плацента, тя не е разкъсана. И лекарят казва на майка ми: "Лельо Магде, това дете е родено с късмет!"
„Аз съм в едно училище четвърти клас, което е в края на града. Но в друго училище в средата на града един треньор - Жельо Замфиров, тренираше деца за пионерски четирибой. Избираше си от целия град. Ако си спечелил републиканското, отиваш на международно. Мен ме хареса и ми вика: "Слушай сега, ще кажеш на твоите родители, че ще учиш в това училище, идваш при мен в "Димитър Благоев". И отидох там и ги победих на републиканското в Шумен. След това отиваме на международно в Москва, аз станах първи на висок скок. Скочих 167 см. И от осми клас започнах да бягам доста бързо.
И в девети клас отиваме на републиканско. И аз се бях наточил, но завърших трети. И се прибирам ядосан, а вече бях започнал да уча в образцова гимназия в Свищов. Шият ни костюми, ходим с униформи, сериозна работа. И аз се връщам след финала и някакъв бяга след мен и крещи: "Пепо, Пепо, Петре!" Обръщам се и гледам някакъв нахлузил един калпак и ми вика: "Ела да ти кажа нещо моето момче." И аз веднага разбрах за какво идва реч. Започна да ме агитира. "Ако искаш в 11 клас да бягаш 10,04 и да бъдеш най-добрият спринтьор на България ще дойдеш при мен в София в "Олимпийски надежди". И ми написа на едно листче домашния си телефонен номер, но аз го прибрах в джоба си и късмет, че не съм го изхвърлил.
На другия ден отивам на училище. И една даскалица ме вдига на дъската да ме изпитва, но аз нищо не знам. Викам "Извинете госпожо, аз вчера се върнах от състезание", но тя веднага ме прекъсва: "Тук е образцова гимназия" и т.н. И аз ставам, излизам от стаята, качвам се на втория етаж, чукам на директорската врата, влизам вътре и казвам: "Тази ме обиди. Тази или ще ми се извини пред класа, или аз напускам". А тогава беше байтошово време и още биеха с пръчките. И се чува отговор: "Ха, къде ще ходиш?". И аз бях дотук. Станах, отидох в стаята, събрах си багажа, казах на моите приятели "Чао", отидох вкъщи, казах на баща ми "Аз заминавам за София", обадих се на номера и треньора на другия ден ме чакаше на гарата и така.
Не се сещам коя даскалица беше, но трябваше да я запомня, за да отида на гроба да й занеса цветя, защото заради нея станах Петър Петров. Ако не се беше случила тази случка, аз никога нямаше да дойда в София.
А точно тогава беше свършил първия срок в училище и класът пътува на обиколна екскурзия. За една седмица обиколка на България с влак. И сме в едно купе и тръгваме от Свищов за гара Левски. Срещу мен стои преподавателят ми по химия Попов. Тогава си носих и ВЕФ-а. Имах един малък ВЕФ, а за това време беше голяма работа. И той ми вика: "Пепо, къде си тръгнал ти с това малко куфарче?" и аз му отговарям: "Попов, оттук нататък само четете спортните рубрики какво постига Петър Петров“. Дойдох в София и ги подкарах всичките и станах Петър Петров.
Аз станах такъв, защото бяха амбициран, защото исках да го постигна, а не защото треньорът ми беше извънземен. Няма такова нещо. По мое време нямаше извънземни треньори. Треньорите още се учеха."
Въпреки че всички треньори учат спортистите да живеят здравословно, противно на това Петър Петров никога не е спазвал тези указания.
„Аз съм един от най-големите калпазани в историята на българския олимпийски спорт. Мисля, че всички останали трябва да се равняват след мен. Постоянно имах момичета около мен. Имало е моменти, когато съм имал 7 гаджета - понеделник, вторник, сряда и т.н. до края на седмицата. Второто нещо е, че винаги съм пушил и пил. Не се напивах, но пиех алкохол. Никой не смееше копче да ми каже. Защото България не е имала такъв спринтьор, няма и да има.
79-а година свършва Балканиадата в Гърция. И отиваме на банкет. До мен стои шефът на атлетиката - Тодор Тодоров. Вадя, запалвам цигара пред него, казвам "Здравейте, другарю Тодоров". Той нищо не ми каза. Всички знаеха, че пуша, но никой нищо не ми каза. Това, ако беше щангист при Иван Абаджиев, щеше да забрави как изглежда лоста“, споделя Петров.
„И въпреки всичко мен ме сложиха да бъда знаменосец на олимпийците. А 77-а година аз запалих огъня на универсиадата.“
„Преди Москва ни събраха всички, които ще участваме в Батак на едно събиране в една зала. Трендафил Мартински, който беше председател на БСФС, застава на катедрата и започва да говори. И по едно време погледът му се спира при мен и казва: "Ето го Петър Петров. Той ако спре да пуши и да пие, ще вземе медал от Москва.
По-интересното беше на четвъртфинала. Преди бягането Хейзли Крауфорд ми показва скъсания си шпайк. И аз бъркам в сака и му давам моите резервни шпайкове. И късмет, че му станаха. Свърши бягането, той ги свали и ми ги върна. Каза "Thank you", прегърна ме и си замина.
А тогава на четвъртфинала руснаците ни направиха такова набутване. Вкараха ни половината главорези в един четвъртфинал, да може някой да прецака другия, защото за полуфинала продължават първите 4. Моят четвъртфинал беше - Алан Уелс (предстоящият олимпийски шампион), Хейзли Крауфорд (олимпийският шампион от Монреал 76' на 100 м), Пиетро Менеа (световен рекордьор на 100 и на 200 м от универсиадата 79' в Мексико), Дон Куори (олимпийският шампион от Монреал 76' на 200 м) и продължават 4. Другите 4 отпадат.
Беше много напрегнато. Клекнахме и неслучайно тогава реализирах и това бягане - 10,13, което си остава и до ден днешен рекорд.
А втория ден моят треньор получи прединфарктно състояние. Беше в болницата в олимпийското село. И аз си отивам сам. И сам войнът е войн. Ама аз вече съм печен, аз имам една Олимпиада 76-а в Монреал, където пак бягах на финал. Където на полуфинала побеждавам най-добрият спринтьор за 75-а Стив Фриди - водачът в световната ранглиста - 10,05 от Цюрих. Тоест нищо не е случайно, значи съм бил кадърен. Нищо че съм на 21.
На полуфинала побеждавам Леонард, който на финала стана втори. Но на финала останах трети. Защо? Защото човек късмета не го напуска изцяло, ама и не го държи докрай да бъде №1. Все пак Алан Уелс за тази година имаше най-доброто бягане в света - 10,03. От всички бягания - няма американци, няма латино, няма корейци, колумбийци, това е. Най-доброто бягане беше на Алан Уелс - 10,03.
Моето бягане - 10,13, за годината в ранглистата беше пети резултат. Тоест неслучайно съм взел медал. Нищо, че американците ги нямаше. Аз съм ги побеждавал по най-различни поводи. И тука на този стадион (НС "Васил Левски") съм побеждавал Харви Гланс на Универсиадата 77-а, който стана четвърти в Монреал. Тоест толкова много са ми яли попарата, аз съм горд с това. Имам победи над 7 олимпийски шампиона. В България няма спортист, който да е побеждавал, докато се е състезавал директно с 7 олимпийски шампиона.
Два олимпийски финала имам. Бягах и на финала в Монреал. Крауфорд до мен първи коридор. Аз съм във втори. В трети Борзов. До Борзов – Дон Куори. Харви Гланс не знам пети или шести коридор да беше. Ти знаеш ли какво напрежение? Съдията казва по местата. Трябва да игнорираш всичко около себе си и да чакаш стартовия сигнал. За съжаление на 40-я метър разтегнах и завърших по инерция. И знаеш ли на какво време завършва - 10,35 след като 50 метра не бягам.
Един от най-големите кефове след Олимпиадата в Москва е фестивалът на българо-кубинската дружба. И летим от тук правителствена делегация, избрани от Станка Шопова - член на ЦК на БКП, любимка на Бай Тошо. И от спортистите съм аз. И моята задача е да разказвам в едно училище в родния град на Фидел Кастро какво е било на Олимпиадата в Москва. Две седмици само фризби, подводен риболов, танци. А кои бяха с нас - група Сигнал, Марияна и Тодор Трайчеви, космонавтът Георги Иванов и другите там са подбрани - кой комбайнер, кой цигулар и т.н.“
„Другият голям лекоатлет на Балканите, който беше по мое време, се казваше Василис Папагергопулос, който има 10,18 през 72-а в Мюнхен. И сме му ходили два пъти на гости. Той беше кмет на Солун. Няма нищо общо с кмета на София.
В Солун септември месец се провежда един голям панаир. И от кмета зависи кой може да вземе място за изложение. Никой няма право да даде място без разрешение на кмета. Отивам му на посещение в кметството, излизаме с колата, една полицейска кола пред нас, една зад нас. В Мерцедес го возят. Колата няма номер, пише само кмета на Солун. Отиваме в Македония Палас - най-скъпия хотел с най-скъпия ресторант. Влиза той вътре, хората стоят мирно, отварят му вратата. Обядът ни продължи 4 часа и половина.
„След европейското първенство в Чехия 78-а, отиваме в Мексико Сити. И казвам на шефа, който ни води: "Тук навсякъде гледам фотоси - Акапулко, Ривиерата на Америка и какво ли още не. Тук сме още 5 дни, да ни натоварят на един автобус, да ни закарат да видим Акапулко и да се приберем. Това са 425 км, не е като да са 1500".
Мен в Монреал искаха да ме карат от Квебек до Ниагара за едно денонощие, а бяха над 1000 км. И шефа ми казва: "Говорих с организаторите, но не разрешават. Аз обаче ти разрешавам." И аз само това чаках. Излязох от хотела и на първото място, където дават коли под наем си взех кола.
Паркирах я точно пред хотела, а той беше в центъра на Мексико Сити. И вечерта сядаме на масата, вечеряме и викам на едното момче до мен: "Айде бе, ще ходим ли до Акапулко? Ако искате, аз тръгвам". И хвърлих ключовете на масата и всички ме погледнаха.
И шефът вика: "Отивате, но до утре вечерта да сте се върнали". Качихме се на колата и тръгнахме. То е събота вечер и всички в Мексико са навън. Шест платна - кола до кола. Няма мърдане. След това излязохме на магистралата и имаше едно нагорнище и там спряхме. И като се обърнахме, докъдето ти види окото имаше светлини. Какъв огромен мегаполис е Мексико още тогава.
Валя ни дъжд, какво ли не, но накрая стигнахме. И ние нищо не знаем за Акапулко. Единственото, което знаех е, че там има едни скали, от които скачат хора от 40 м височина в океана. И аз заради това исках да отида да видя. Ама след това разгледахме града, много хубав град. Там бях за първи път в заведение в центъра на басейн. Плуваш, плуваш, сядаш, пиеш. В този хотел беше президентският апартамент. Бай Тошо като като беше на посещение в Мексико и го настаниха там.
На следващия ден бяхме на прием в посолството по случай 9 септември. И нашият посланик там ни каза, че по неофициални данни Мексико Сити тогава е най-големият град в света.“
„Спал съм с Илия Павлов в една стая в интерната. Никога не съм отишъл да го помоля за нещо. Иво Карамански и той ми е приятел. Васил Илиев идваше в моето заведение да пие кафе. Той си поръчва капучино за 7 лв. и хвърля не знам колко пари. Но мисълта ми е, че познавах много голяма част от мафията в България.
Те повечето бяха спортисти. И никой никога не е идвал да ме притесни за нещо. И те са ме ценили, обръщаха се към мен с "Бате Пепи". Винаги като съм някъде и искам да платя, не ми дават. Викат: "Как ще плащаш бе, стига. Ти чуваш ли се?"
”Много популярен бях като спортист на България. 76-а съм десетката, 77-а съм в десетката, 80-а съм в десетката за най-добър спортист на България. А 80-а бяха на седмо място на Балканите. Хората те оценяват.
Познавам много известни хора. Васил Найденов, артисти, режисьори. Невена Коканова също. Един ден тя отиваше да си мие колата в един адски сняг. И пита: "Кога ще отворят автомивката?" И аз викам: "Спокойно, ще я отворят. Айде да отидем да те почерпя едно кафе". Отидохме, тъкмо беше отворило кафенето и ни носят кафето и пристига шефът на сервиз "Лада". Той ми е приятел. И му казвам: "Ела да те запозная с другарката Коканова. Ако нещо й се случи на колата, искам специално отношение."
Имал съм случаи, когато ми се разваля скоростната кутия. И трябва да се смени една част. В сервиза има само една останала. Струва 180 лв. за онези години. Кой може да ти я даде? Идва шефа и казва: "Щом е за Петър Петров, давай".
Имам един случай, когато жена ми работеше на "Тихия кът" и я карам на работа. Тогава беше още преди 80'. И ме спират полицаи, а аз не съм минал преглед на колата. И полицаят ми вика: "Пепи, утре в 9 часа идваш, чукаш на моята врата и ще оправим всичко. Няма да се излагаш така. Не може да си ми виден столичен нарушител." И накрая се оказва, че той е зам. шеф на КАТ.
"Разболях се 81-а г. от хепатит. И 84-а за Олимпиадата вече не бях същия Петър Петров. И това много тежко ми се отрази. Съсипваш си здравето. Но до 83-а бягах все още. И като разбрах, че бойкотираме и си прекратих кариерата. Нямаше смисъл да се мъча вече. Каквото съм видял от света, съм видял. Обиколил съм почти цяла Европа. Отвъд океана съм бил в САЩ, Мексико, Канада, Южна Америка."
Последвайте btvsport.bg за още новини във VIBER
Още видео и снимки от btvsport.bg и в INSTAGRAM
Още горещи теми от от btvsport.bg и във FACEBOOK
