Тя е млада, устремена и носи титлата национална шампионка на България за 2025 г. Но зад медалите, шоуто, светлините и аплодисментите стои история, изпълнена с жертви, болка, благодарност и неизчерпаема вяра. Фигуристката Кристина Григорова говори откровено за пътя си – от случайна брошура в детската градина до големите сцени и мечтите, които тепърва предстоят.
Понякога най-големите съдби започват съвсем случайно.
„Моят път започна съвсем случайно, с брошура в детската градина. Помня как майка ми ме попита дали искам да ме заведе на ледена пързалка и естествено се съгласих. Никога не съм си мислила, че това ще стане нещо повече от тренировки два пъти седмично, сигурна съм, че майка ми също. Ето че 17 години по-късно аз съм всеки ден на същата тази пързалка, където започна всичко“, разказва фигуристката пред bTV.
Днес пързалката за нея е дом, сцена и училище по характер и търпение.
Най-повратният момент в кариерата ѝ не е свързан с медал или победа, а със загуба.
„Най-емоционалният ден за мен, в който всичките ми цели в спорта се промениха, беше денят, в който почина първата ми треньорка – Цветелина Янкова. Тя беше човекът, който ме изгради като състезател.
Още от първите ми стъпки на леда тя беше винаги до мен, вярваше безумно във възможностите ми и се опитваше с всички сили да разгърне потенциала, който така силно виждаше. Когато ни напусна, си обещах, че ще довърша това, което беше започнала, и ще я накарам да се гордее.“
Това обещание се превръща в лична мисия, а всяка победа носи частица от тази клетва.
„Семейството ми е основният ми двигател не само в спорта, но и във всичко останало. Майка ми, която преди да навърша 18 години седеше на пързалката от сутрин до вечер, караше ме всеки ден от училище на тренировки и обратно и в същото време се грижеше за семейството – просто Жената Чудо. Баща ми, който въпреки че изтръпва всеки път, когато види нови синки по краката ми от падания, винаги ме подкрепя в това, което правя, и е готов да се погрижи за всеки един проблем“, откровена е националката.
„Леля ми смело мога да нарека втората ми майка. Когато имам състезание в София, отказвам да вляза на леда, ако тя не е там. Все още я карам да ми прави грима и прическата за тези състезания – не защото не мога сама, а защото тя се занимава с това още от първото ми състезание и аз обожавам този момент. Тя е единственият човек, с когото си позволявам да говоря преди старт.
Трудни моменти е имало много, но те винаги са били до мен. Всички останали членове на семейството ми също са най-голямата ми подкрепа и съм им безкрайно благодарна. Братовчед ми е другият спортист в семейството – баскетболист е.“
Срещата с Александра Фейгин се превръща в катализатор за израстването ѝ.
„Когато смених клубовете и с Александра започнахме да тренираме заедно, тя вече скачаше тройни скокове, а аз все още имах проблеми с двойните. Знаех, че имам много да наваксвам, но да тренираш заедно със собствената си конкуренция е огромен плюс. Всяка тренировка вече става състезание. Това, че в този момент тя правеше много повече от мен, ми беше най-голямата мотивация да тренирам по-усърдно, да я догоня и да съм на нивото, на което съм в момента.“
Всяко лято Кристина има възможност да работи с легендите на българските танци на лед – двукратните световни шампиони Албена Денкова и Максим Стависки.
„Никога не съм мислила, че имам проблеми с техниката на пързаляне, но всяко лято с тях се убеждавам, че определено има над какво да се работи. Тренировките им са изключително тежки, но и изключително ценни за мен. Винаги съм казвала, че във фигурното пързаляне скоковете не са най-важното, иначе наименованието щеше да е различно. Освен върху пързалянето, двамата работят с мен и върху изразяването на програмите, което определено искам да подобря.“
Зад успехите стои и сурова реалност. Условията, в които се подготвят българските фигуристи, са далеч от идеалните.
„Условията, в които се опитваме да се подготвяме, са меко казано потресаващи. Разполагаме с две пързалки и повечето от нас – със собствени съблекални, но за жалост хвалбите спират дотук.“
Проблемите с отоплението и лошата хигиена са ежедневие.
„Не мога да се оплача толкова от самата сграда – виждала съм пързалки, които на външен вид не са дори близо до Зимния дворец. Голямата зала има климатици, за да може да се отоплява, но поради някакви причини, когато са включени, се усеща как от тях излиза само студен въздух. Никой не иска в залата да е 15 градуса, каквито по принцип са изискванията на Международната федерация по кънки, но и вариант, при който се влиза на тренировка с четири ката дрехи, също не е особено удачен...
Чувала съм много коментари от хокеисти и тяхното ръководство, че само се лигавим, но в същото време не съм ги виждала да тренират само по клинове или да излизат на състезание по рокли.
Малката пързалка дори не е за коментиране. Когато навън температурите са ниски, на малката пързалка условията са невъзможни за провеждане на нормална тренировка. Подложени сме на голям риск за собственото ни здраве, защото никой не се и опитва да промени ситуацията с температурата и на двете пързалки. С тези условия ние се опитваме да сме конкурентоспособни във фигурното пързаляне в цял свят и дори така успяваме да го постигнем. А представете си къде бихме могли да бъдем при по-различни условия…“
Сред всички спектакли една програма е особено близка до сърцето ѝ – „Ромео и Жулиета“.
Когато хореографката ѝ Ина Лутай ѝ предлага ролята на Жулиета, Кристина се съмнява в себе си.
„Имах много големи съмнения дали ще се справя да вляза в толкова голяма роля... Тя ми каза, че няма абсолютно никакви съмнения, че ще се справя. И беше права.“
След първото представление в Пловдив роднините ѝ я посрещат със сълзи в очите – знак, че е успяла да разкаже историята истински.
До нея на леда застава и Валдис Минталс – партньор, когото тя определя като абсолютен професионалист.
„Изборът на музика и костюми винаги е бил съвместна работа с моята треньорка – Ина Лутай. Майка ми също има пръст в измислянето на костюмите, но музиката винаги е била резултат от предложения и избор между мен и Ина. Обожавам, когато Ина дойде сутрин на тренировка с думите: “Вчера съм слушала музики, имам 5 варианта”. И когато стигнем до съгласие за някой от вариантите, започва магията на поставянето. Ина Лутай е единствената ми хореографка и работата ни заедно винаги е била изключително лесна.
Тя отлично познава пързалянето ми, движенията и отношението ми и всичките ми програми досега са ми пасвали идеално – както по музика, така и по хореография. Относно шоутата изборът на музика е изцяло неин, но двете имаме толкова сходен вкус, че не ми се е случвало да не ми хареса това, което е избрала“, споделя още Кристина.
На 16 март в Бургас предстои премиерата на „Кораб в сърцето“ – съвместен проект на Ина Лутай и Диана Добрева.
„Ледът среща театъра. Съвместна работа на фигуристи и актьори. Проектът е изключително предизвикателство за всички ни, но крайният резултат ще си заслужава всички трудности.“
Интересът е толкова голям, че се налага добавянето на нов час. Следват спектакли в София – в Зала 1 на НДК – и под открито небе в Античния театър в Пловдив.
„Този вид проекти са нещо изключително ново в България и съм сигурна, че с положителната реакция от страна на зрителите ще можем да продължим да създаваме подобни неща.“
Кристина Григорова е безкрайно самокритична. Дори след чисти програми и силни стартове рядко си позволява да бъде напълно удовлетворена.
„Аз нямам мечта от типа "искам да спечеля Олимпиада". Моята мечта е един ден да изляза на леда, да изиграя безупречно и в края на програмата наистина да усетя удовлетворение от целия положен труд, целия изминат път, всички жертви, победи и загуби. И най-вероятно това ще бъде и последното ми състезание. Направено по най-добрия начин“, завършва емоционално Григорова.
