Приказката приключи!? Или едва сега започва? Боряна Калейн окачи трикото месеци, след като спечели сребърен медал в турнира по художествена гимнастика на олимпийските игри в Париж.
Каквото и да кажем за нея, ще е малко. Да, клише е… Затова я оставяме тя да говори.
Не е равносметка, не е край, няма сълзи, има само гордост, признание и благодарност…
Разказват заедно със Станимира Атанасова.
На кого е кръстена?
„Майка ми много е харесвала това име и когато ме е кръщавала, е казвала, че иска да съм борбена и силна. Дядо ми се казва Борис. Всъщност, така е казала: „Ще използвам първата буква, ще я кръстя на него.“ Но като цяло не е искала да нося нечие име. Искала е да бъда уникална с нещо и това да си е моето име. Фамилията ми идва от калцуни. Навремето някой мой прадядо е произвеждал калцуни, но това все пак няма как да знам дали е на 100% вярно. Така съм чувала.“
Силна и борбена
„Смятам, че съм такава, да - силна и борбена. Спортът е една непрестанна битка - преди всичко със самия теб. И след това вече с конкуренцията. Така че това мисля, че е в основата и едно от най-важните качества, които трябва да притежава всеки спортист.
Какво е чувството?
„Едно огромно щастие. И в личен, и в професионален план. Някак наистина, сбъдвайки моята детска мечта, се чувствам осъществена професионално в спорта и това ми носи едно огромно спокойствие в личен план. Да, в началото на годината бях доста по-напрегната и притеснена. Но и уверена и готова за тези олимпийски игри. Но имаше доста странични фактори, които на моменти ми вдъхваха притеснение - дали изобщо ще успея да стигна до олимпийските игри, тъй като имахме голяма вътрешна конкуренция в отбора и всяко едно състезание и всяко едно мое представяне, беше определящо как ще се формира съставът. Така че, да, имаше доста голямо напрежение.“
12 минути. 720 секунди. Толкова сбъдват мечтата на едно момиче, което от малко мечтае за това.
„Зад тях се крие много работа, много травми през годините, много болежки. В същото време много вяра от страна на моя треньор (б. а. – Марияна Памукова), на екипа, който стои зад гърба ми, на моето семейство. Просто пътят наистина е изключително дълъг, за реално два състезателни дни.
12 минути игра на терена..., но това са толкова много години, че аз сега като погледна назад ми се струва всичко като някакъв сън. Все едно гледам на някой друг живота. Някак си наистина толкова много неща са ми се случили за тези 18 години, че се чудя дали и какво повече може да ми се случи. За мен си заслужаваше напълно. Смятам, че и за хората, които работиха с мен през годините, също.“
Страшно ли е на олимпиада?
Християна Тодорова – бронзова медалистка с ансамбъла от Рио де Жанейро 2016, след като спечели медала, пише: „Боряна Калейн с дългите мигли като пеперуди и с големите мечти“. Страшно ли е на олимпийския килим?
"Сега в Париж - не. В Токио ми се струваше страшно от гледна точка на това дали аз ще успея да оправдая очакванията и дали по-скоро няма да проваля нечий чужд труд и съответно България. Но всъщност това е състезание като всяко друго. Много е важна обаче настройката, с която отиваш. Това е денят! И не бива да има абсолютно нищо, което да е в състояние да те разклати. Нямаш втори шанс!“
9 август 2024 г.
„Помня доста неща от преди медала и след това някак си всичко ми е леко замъглено… Била съм в някаква доста голяма еуфория. Спомням си, че след приключването на състезанието, целият екип дойде долу в състезателната зала, снимахме се, прегръщахме се… Всичко ми е като някакъв филм. Все едно гледам през чужди очи.
Доста често се връщам към момента преди началото на състезанието. Някак си се опитвам да не забравям как съм се чувствала тогава и винаги, освен вълнение има и едно леко притеснение като преди старт, което смятам, че е нормално предвид това, че правиш нещо, за което ти пука и което е важно за теб.
Опитвам се да се сещам по какъв начин аз съм успяла да намеря сили в себе си и как успях да се справя по толкова категоричен начин с тези моменти, да покажа една наистина много стабилна игра. Мисля, че ако това не го забравя никога, винаги ще успявам да се справям с трудностите в живота.
Моята цел беше медал и аз напълно осъзнавам, разбира се, че първото място е най-престижно. Всеки спортист иска да е първи, но като цяло да стигнеш до олимпийски игри и там да се пребориш да си на стълбичката, особено в нашия спорт, който се оценява от хора и може да има някаква субективна страна, това е наистина нещо велико за мен и аз съм изключително щастлива! Така че и трета да бях станала, и първа да бях станала, мисля, че по абсолютно същия начин щях да се радвам.“
В кариерата си Калейн има една световна и седем европейски титли, както и още 19 златни медала от различните издания на Световната купа. Тя се състезаваше индивидуално, но има отличия и с ансамбъла.
Момичето, което промени гимнастиката
„Моят личен треньор Марияна Памукова от малка ме караше да стоя пред огледалото в залата и да се опитвам да изразявам различни емоции и докато не се харесам, не ме пускаше да си ходя. Та, това нещо за нас винаги е било част от художествената гимнастика и точно това я е отличавала от останалите гимнастически спортове. Че има един образ, който ти трябва да пресъздадеш на терена, така че даже го приемам и като българска черта, на нашата школа. Харесва ми да бъда различна и винаги сме го търсили.“
Да сбъдваш
„Усещането е много хубаво. Наистина е много хубаво. Чувстваш се най-щастливият човек на света, сякаш не ходиш по земята, а някъде така се носиш на високо... Началото ли? Може би не съм имала 10 години още, когато за първи път чух за олимпийски игри. Аз вече тренирах художествена гимнастика. Бяхме с моята много добра приятелка Мадлен Радуканова заедно и аз си спомням, че й казах: „Един ден искам да отида на олимпиада и да спечеля медал.“ И тя ми каза: „Аз също!“. И може би така двете заедно, в годините си помагахме да вървим към тази цел, но съм щастлива, че и двете успяхме да се реализираме и я постигнахме.
Сега си давам сметка, че винаги има малка доза късмет при подготовката, конкретно свързано с травми. Никога не знаеш какво може да ти се случи и да те изкара от залата. Аз просто имах късмета и това да имам добър екип до себе си, който съобразяваше моето възстановяване и натоварване, така че да ме съхрани и да ме запазят здрава, за което съм много благодарна. В основата са търпението и многото работа.“
Началото и краят… Пълен кръг.
„Залата на Левски е почти изцяло готова. На 7 януари ще има официално освещение. Има няколко довършителни неща. Още след прибирането ми от олимпийските игри ми направиха посрещане там от моя клуб и съм наистина много щастлива, че вече след повече от 10 години най-накрая този ремонт освен че започна, е и наистина приключил.
Просто някак сещайки се в какви условия тренирахме ние тогава и децата сега - се чувствам много щастлива, че успяхме да спечелим тази битка.
Условията ми действаха по този начин - сутрин да не искам да ставам да ходя да тренирам на студено в залата. Аз предпочитах да отида на училище, да седна до парното… Обичам винаги да ми е топло. Може би тези условия те каляват, но това са и предпоставки да боледуваш по-често и да получиш по сериозни травми. Та определено не смятам, че трябва спортистите да се подготвят в такива условия. Това по-скоро трябва да са някакви изключения, но за жалост в България това е масово“.
Какво предстои?
„Искам да го карам малко по-спокойно в следващите няколко години. Да, със сигурност в един момент ще вляза в залата като треньор. Последните 11 години аз съм напълно отдадена професионално на този спорт и имам нуждата да си почина. Стояла съм по 10 часа в залата. Преди състезание тренировките са по-интензивни и по-кратки - 5-6 часа...
За мен това беше начин на живот и аз ходих с огромно настроение на тренировки, не само на състезания. Което, за да го постигнеш, значи наистина си осъзнал какво правиш и защо го правиш. Доста ще ми липсват хората в залата, защото вече няма да се виждаме всеки ден. Аз не губя по никакъв начин контакт с тях, но малко или много ще се виждаме по-рядко, така че те ще ми липсват много. Те са моето второ семейство и го знаят, но пък в крайно сметка всяко едно начало е трудно.“
Харесва ми много да работя с малки деца, доста е изморително, особено ако групите са повече от 40 деца като трябва да се надвиквам. Малките деца бързо губят интерес и почват да си говорят - аз нещо обяснявам, те не ме слушат, но това е нормално. Интересно ми е определено. Мисля, че за всеки един Мастърс клас аз ставам все по-добра и виждайки си грешките от предишния, успявам да подобря нещо в следващия и в крайна сметка важното е децата да излизат от залата щастливи и да искат да се върнат отново.“
Коледа е!
„Не съм празнувала като нормалните хора от 18 години. Почивахме два дни - Коледа и Бъдни вечер. Понякога се е случвало и на Бъдни вечер да тренирам до обяд.
Обичам да готвя, да. Мисля това е първата Коледа, за която ще успея да се подготвя и да успея добре да се представя. Много хубави питки правя.“
Влюбена в Париж
„Бих нарисувала Айфеловата кула - това е един символ който винаги ще ми напомня както за един от любимите ми градове, така и за олимпиадата в Париж. Аз между другото, след самото състезание отидох до Айфеловата кула да си направя снимка, това беше нещо, което си бях казала от по-рано - ако спечеля олимпийски медал, трябва да отида да се снимам на Айфеловата кула, няма как!
Когато бях на 6 сключих сделка с баба ми, че след седми клас, когато ме приемат във френската гимназия, защото много исках да говоря френски, ще отида да живея във Франция един ден. Нямам представа как съм го решила и откъде ми е дошло изобщо. Тя тогава ми каза: „Добре ще те заведа на почивка в Париж, да разгледаме.“ Всъщност аз след седми клас отидох на първото си първенство за девойки, станах трета и не успях да кандидатствам, тъй като започнах да тренирам по индивидуален план.
Гимнастиката и тренировките станаха мой приоритет, но въпреки това баба ми каза: „Ти завърши годината отлично, сигурна съм, че щяха да те приемат. Спечели медал от европейско и все пак ще отидем“. И така за първи път когато бях на 14 отидох в Париж и се влюбих напълно в града.“
10 години по-късно точно във френската столица успя да сбъдне най-голямата си мечта.
„Да, точно така. Аз вярвам в символиката и малките знаци, вярвам в съдбата и това, че така е трябвало да стане…“
Приказката приключи!? Или едва сега започва…? Пише я Боряна Калейн.
Последвайте btvsport.bg за още новини във VIBER
Още видео и снимки от btvsport.bg и в INSTAGRAM
Още горещи теми от от btvsport.bg и във FACEBOOK