Понеделник късно вечерта. С интерес следя първото интервю на Петър Хубчев след поредната загуба на националния отбор (0:3 от Швеция). А той, селекционерът, брои. Не головете в нашата врата, не положенията, които сме имали, не ударите в противниковата врата (нито един, между другото). Брои колко от неговите питомци са се „влагали”.
И се радва, щото, видиш ли, имало подобрение в сравнение с мача с Франция! Ура! Да живей! Преди били петима, сега станали осем! Супер! Значи, през август догодина, когато Швеция дойде да ни сложи поредната тройка, четворка или петица насред София, може и да се надяваме, че всички 11, които имат „честта” да носят фланелката на България, ще се „вложат”.
И ми става хубаво при тая перспектива...И ми се иска да им вляза в положението на тия момчета, да ги оневиня, зер – не е лесно да се „влагаш” всеки път и по цели 90 минути, я! А „момчетата” продължават с обясненията пред камерата: „Загубихме мача за пет минути в края на полувремето”, „Мачът ставаше друг, ако бяхме изравнили”, „Направихме крачка напред в сравнение с Франция” (?!?) и изобщо цяла поредица безумици, завършили с призива „Трябва да работим”. Така, както едно време призоваваха да се преизпълни петилетния план. Нищо, че на всички беше ясно, че няма как да стане.
Нека се изясним: вината за безобразното представяне на националния ни отбор не е нито чак толкова на Хубчев (който е начело от седмица), нито на самите играчи (знаете приказката за пианиста, няма какво да ги отстрелваме). Но все пак вина има – не е ясно какво искаше да промени Хубчев, не е ясно и какво правеха на терена половината от футболистите му.
Ако ще играем защитно и ще се борим за 0:0, трябва да знаем с кого и как да го постигнем. За да „паркираш автобуса” е необходимо да имаш такъв, да знаеш какви са му габаритите и (не на последно място) да знаеш как да го паркираш. Нито едно от тези неща не видяхме – нито в Париж, нито в Стокхолм. Уж играхме защитно, а ни вкараха 7 гола, като това е най-малкото, с което се отървахме. Отбраната беше дантела, халфовата линия отсъстваше, за нападението какво да говорим – статистиката е безпощадна – един точен удар във Франция (дузпата) и нито един в Швеция! Толкова.
В последните пет мача във вратата на националния ни отбор са вкарани 21 гола! Представяте ли си? 21 гола! Това е над 4 гола средно на мач! Към това трябва да добавим, че отборът играе почти ходом, без никаква идея какво да прави с топката, когато е негово притежание. Трябва да добавим, че отборът е муден, без капка агресия, губи всяка първа топка, играчите имат проблем с позиционирането, подсигуряването и всичики останали компоненти от съвременния футбол.
Оп! Май стигнахме до разковничето. Съвременен? Хайде да открием нещо съвременно в българския футбол въобще, не конкретно в националния отбор. Сещате ли се за нещо? Клубовете? Половината, че и повече, се управляват еднолично, недалновидно, в много случаи откровено глупаво от хора, чието разбиране за футбола е като фосил от древността.
Треньорите? И там картината е подобна. Ледена епоха. Ерата на конусите. Наскоро попаднах на един материал за щаба на Гуардиола. 16 човека, които присъстват задължително на мачовете, и още три пъти по толкова, които са в миманса, но вършат своята конкретна работа. Ама, ще кажете, там шейховете плащат, тук няма пари и т.н. и т.н. Всички извинения сме ги чували. Въпросът не е в плащането. А във визията. В желанието. В страстта.
Футболът е уникална игра, която се развива със светакавични темпове. А в съвременния свят, благодарение на технологиите, това развитие става общодостъпно. Стига някой да го търси, да го изучава. Защото само с диплома от ВИФ плюс някой и друг курс явно не става.
Стадионите? По-добре да не отваряме дума. 90 процента от тях стават единствено да залепиш огромен некролог на входа им.
И стигаме до „главата” – БФС. В сравнение с тази структура, „синодалните старчета от БАН” (по Дянков) са направо дееспособни пионерчета. На „Иван Асен” времето е спряло почти безнадеждно. Оттам от време на време се чуват генерални изводи, като „Аутсайдери сме”, „Свиквайте”, „Забравете онова време” и прочее мъдрости. Усилията на един-двама по-млади, амбициозни, модерно настроени и знаещи чужди езици, категорично не са достатъчни. Останалите са зарили дълбоко главите в пясъка и кротко чакат да отмине този квалификационен цикъл, да дойде другия и после пак...
Сякаш никой не си дава сметка, че дъното вече е ударено. Дори след като ни победи и Люксембург (защото това неминуемо ще се случи – сега, догодина или след две) едва ли на някого ще му светне. Кристално ясно е, че призивите за „повече работа” трябва не да излизат, а да влизат в БФС. И „работата” трябва да е с мисъл, която се простира далеч напред, а не до края на тези, или следващите квалификации.
Спомнете си какво се случи с Франция. Да, ние им ударихме незабравим, зловещ, звучен и много болезнен шамар през 1993 г. Но те, уж надменните и самовлюбени французи, си взеха поука и започнаха да работят. Направиха ясна и точна програма за развитието на футбола в страната – от най-мъничките, едва проходили дечица, та до националния отбор. И започнаха да я следват – бавно, систематично.
Резултатът? Без да споменаваме световната титла през 1998 г. и европейската 4 години по-късно, в днешни дни, 23 години след резила на „Парк де Пренс”, Франция разполага с футболисти, които биха могли да изградят три, или четири равностойни отбора, от световна величина. Но за тази цел бяха намерени точните хора, на точните позиции, бяха им поставени точните задачи и беше свършена точната работа. Хладнокръвно, с ясен поглед в бъдещето. Баз паникьорски действия, без псевдо чувство за хумор, без язвителни подмятания, без прехвърляне на топката към държавата, медиите или атмосферните условия.
И когато някой у нас се сети, че едни по-умни, по-целенасочени и по-далновидни хора са успели да се справят с подобна задача, може би ще се сети и за действието copy-paste. Да, няма нищо срамно в копирането, в ползването на готов опит. Когато си опрян до стената, когато си безпомощен, когато си изтерзан от собственото си неможене, това е единственият изход. Защото, както би казал Остап Бендер: „Ледът се пропука, господа съдебни заседатели!” А отдолу се очертава само бездната...
Снимка:
bTV
