"С кого много искаш да направиш интервю?"
Немалко пъти съм чувала този въпрос, а в първия момент винаги казвам "чак да има някой, с когото много държа да… "
Някъде там замлъквам, усмихвам се и се сещам, че всъщност има такава личност. Има човек, с когото, ако не успея да направя интервю, много ми се иска да имам възможността да поговоря или поне да гледам онова изкуство, което твори на… корта. Вероятно голяма част от вас вече се досетиха, че говоря, разбира се, за безспорно най-талантливия и изящен тенисист на нашето време Роджър Федерер. Маестрото превърна тениса в нещо повече от игра, а нас, всички нас превърна в изключителни късметлии, че сме част от "неговото време".
На 24 септември Федерер изигра последния си танц на корта в лондонската "O2 Aрина" пред повече от 20 хиляди и пред милиони по целия свят. И докато моята малка мечта е в режим на изчакване, едно момиче, за което съм сигурна, че никога не си е представяла, че ще бъде част от този спектакъл, беше на метри от най-талантливите и забележителни тенисисти на нашето време!
"Беше привилегия. Аз съм израснала с всичките тези тенисисти и когато разбрах, че ще бъда част от екипа, бях доста развълнувана, наистина едно страхотно преживяване, много емоционално. Очакваше се да е много сериозен мач, много тежък мач, но всички си казвахме "да се насладим на момента, защото повече няма да се повтори такова нещо". Никога досега не съм била част от нещо подобно."
Ще се запитате сигурно коя е тази късметлийка. Коя е тази жена, станала част от всичко това? Представяме ви Макси Вичева – на 29 години, от Добрич и единствената българка, която е съдия в тениса на толкова високо ниво.
Единствената ни сънародничка, поканена от организаторите на "Лейвър къп" да бъде част от състава на съдиите.
"Беше много емоционално, най-вероятно хората са гледали, всички плачеха. Така се случи, че аз бях на корта, когато мачът свърши. Бях застанала в ъгъла и като ги гледах как плачат, направо отвътре ти идва да плачеш. Даже шефът на съдиите беше ни казал да си вземем кърпички преди да влезем на корта."
От онази паметна вечер, осеяна с толкова изключителни тенисисти, Макси иска да запази само едно - чувството. "Как си се чувствал на корта, защото е наистина една привилегия да си близко до тези хора, постигнали толкова много. Чувство на възхищение - колко много се влагат в работата си и в това колко много постигат, колко много са мотивирани. Може би това искам да науча от тях, че всичко можеш да постигнеш, независимо откъде си, стига да вложиш всичко от себе си."
Макси започва да се занимава със съдийство преди 13 години. Днес е на 29, живее в Лондон, работи като HR в лондонска фирма. Освен чаровна усмивка, има и любопитна история за неособено срещаното й име.
"Това е много интересна история, всъщност е трябвало да бъда момче и да се казвам Майкъл, но съм се родила момиче, а на баща ми любимата героиня се е казвала Макси и оттам идва и името ми."
Признава, че започва да се занимава със съдийство случайно, още докато тренира в родния си Добрич. Заминавайки за Англия, за да продължи образованието си, е категорична, че повече няма да бъде рефер. Както често се случва, животът й доказва, че никога не трябва да се зарича.
"Когато отидох в университета, започнах отново да играя. Имаше един безплатен курс за съдии и първото нещо, което казаха беше, че ако се представим добре на курса, догодина можем да бъдем съдии на "Уимбълдън". И си казах "уау, това е нещо много голямо". Аз дори не съм мечтала за това, че мога да стигна дотам. Още тогава ми казаха, че имам реалните шансове да се получат нещата и следващата година ми пратиха апликацията за "Уимбълдън". Два месеца по-късно ми пратиха покана за "Уимбълдън" и аз си казах, че са се объркали. Една седмица не казвах на никого, защото чаках мейла, че са се объркали."
Макси е била съдия на "Ролан Гарос", "Уимбълдън" и "Лейвър къп".
"Първият ми финал на "Уимбълдън" за девойки до 18 години ми е най-много на сърце. Отново не очаквах. Беше невероятно чувство. Бях единственият човек, на който му беше първи финал и ме бяха сложили да изведа целия отбор на корта и си спомням, че наистина треперех, подскачах и се чудех как да изкарам притеснението. И като седнах на стола видях, че всичко си е същото, а вече като свърши мачът осъзнах, че да си част от всичко това говори, че си постигнал наистина нещо голямо."
Споделя, че като състезател не е имала необходимата психика, за да играе тенис на високо ниво. Сега обаче умело се справя с напрежението в съдийството, което признава, че наистина е огромно.
"В началото аз не бях готова за големите мачове, но с времето, с опита, с мачовете станах все по-готова. Всеки може да сгреши, но с времето свикваш, че тези грешки са нормални, че състезателите може да ти крещят, защото и това се случва, и преминаваш през тях. Доста е труден пътят, наистина, има доста неизвестни."
"Като човек от България, пътят ни е много обходен преди това, много е трудно от малка федерация да влезеш при големите."
Пътят, който е извървявала до този момент обаче я кара да се чувства удовлетворена, но и не само. Показва й, че там, където има много вложен труд, никога нищо не може да остане невъзнаградено. Сега си пожелава женски финал на "Уимбълдън", а защо не и на "Ролан Гарос".
