Трикратен световен и четирикратен европейски шампион, бронзов медалист от Олимпийските игри – Александър Върбанов отново е в родния Нови пазар. Поводът е новата зала по щанги и клуб „Иван Абаджиев“, които трябва да възродят традицията и да дадат посока на младите.
Новата зала на улица „Петър Берон“ вече приема първите си групи.
„Това ми дава младежка сила. Вълнувам се за всяко дете, което пристъпва в залата да тренира. И съм благодарен на родителите, че ми се доверяват и ми поверяват децата си.“
„Дали ще прозвучи свръхамбициозно да кажа, че искам да правя шампиони?! Наясно съм с процеса по „правене“ на шампиони. Това обаче започва от изграждането на една основа – физическа култура у тези, които влизат в залата. Спортът е здраве и възпитава здрава психика също. Пък и от моя опит мога да кажа, че дава огромни възможности за младите, които нямат кой знае какво разнообразие и занимания в малкия град.
Хубаво е, че и кметският екип – млади и нахъсани хора – се ангажираха и помагат. Всъщност всичко започна от идеята на кмета на Нови пазар за паметник на Иван Абаджиев, после заговорихме и за създаване на клуб по вдигане на тежести на негово име. И ето ни сега – имаме клуб, открихме паметник, започваме дейност, събирам групи. Потръгват нещата, надявам се да се развият добре.“
Нови пазар е родното място както на Върбанов, така и на Абаджиев.
„По-възрастните помнят Абаджиев. Сега, когато ходя по училищата и разговарям с децата, и се опитвам да ги привлека за нашия спорт, осъзнавам, че не школата на Абаджиев, а името на новата надежда – Карлос Насар – им е по-познато. С родителите и по-възрастните говорим за Старшията, но най-младите не го познават. Нормално е, но ще научат за него. Споменавам го в залата често. Непрекъснато се сещам за случки и истории с него и им разказвам. Портретът му стои на централно място, наблюдава ги, наблюдава ни.“
А ако философията на Абаджиев трябва да се събере в едно изречение:
„Дисциплина, търпение, много, много труд и последователност.“
„Безспорно Карлос е звезда и дотук неколкократен световен и веднъж олимпийски шампион. Засега. Но не е единственият български тежкоатлет с по няколко титли и големи постижения. Със съжаление ще кажа, че дотам сме се докарали да имаме Карлос като единствена звезда на подиума в момента. Иска ми се да видя някой да го подпре. Ценните успехи са тези, родени в конкуренция. Тогава е и по-интересно.“
Бронзовият медал от 1988 Summer Olympics е част от златната епоха на българските щанги. Пред Върбанов тогава са само Борислав Гидиков и представителят на ГДР Инго Щайнхофел.
„От момента на състезанието или награждаването нямам ясен спомен, който да ми изниква сега. Удовлетворение може би – все пак всеки спортист тренира, за да участва на Олимпийски игри. Четири години къртовски труд, лишения, свръхчовешки стрес. И когато се качиш на стълбичката – вълнуваш се.“
Същата олимпиада остава в историята и с тежкия удар за България след положителните допинг проби на Митко Гръблев и Ангел Генчев.
„Много се е разказвало и писало за тази кошмарна за нашия отбор Олимпиада. След моята категория отборът беше спрян. В първия момент изпитах гняв, по-късно, когато стана ясно какво и защо се случи – още по-голям гняв. Но това е – осъзнаваш, че спортът става заложник на политически битки и манипулации и ти не можеш да направиш нищо. Съжалявам за съотборниците ми, на които им отнеха медалите, за да ги дадат на други, предварително уговорени.
Това, което става сега, е не по-малко отвратително. Преди 10 години си дал проба – чиста! Десет години по-късно отварят второто шишенце от същата проба – замърсена! Какво е това? Могат ли да обяснят тези от ITA? Нали имат най-модерни машини, които хващат всичко години назад? Защо не са уловили нищо тогава, когато са изследвали първата проба? И преди съм го казвал – ще се съглася и повярвам, когато започнат да обявяват резултатите на място. Нали имат такава модерна техника, свръхчувствителна?!“
Дълги години Върбанов живее и работи в Канада. Разликата, по думите му, е болезнено ясна.
„Разликата е от земята до небето. В Канада система, такава каквато знаем тук в България, няма. Няма държавно финансиране за клубовете, няма национален отбор, няма централизирана подготовка, няма лагери – има само его и администрация. В последните години се нароиха треньори, изкарали някакъв курс през уикенда… смешна работа. Няма спортни училища, младите влизат в залите само по примера на родителите си. Семеен „бизнес“. Плащат, за да тренират, плащат, за да се състезават. Абе – спортът оперира като бизнес.
Синът ми стана девет пъти шампион на Канада, защото тренираше така, както другите не можеха и да сънуват. А и цялото семейство работехме като екип, за да постигне Ники това. Гордея се с него – олимпийски медалист не стана, но стана добър човек, здрав физически и устойчив психически. А сега е на път да се изгради и като добър треньор – да видим. В държава, за която нашият спорт не е приоритет, какво ще може да направи.“
„Доста от моите „студенти“ станаха треньори и развиват нашия спорт в държавите си – Бразилия, Австралия, Щатите, Франция, Канада... Смятам, че за всички тях е било най-интересно да се докоснат до българската школа на място. Там, където са тренирали големите, където са яли, спали, разпускали. Да срещнат лице в лице легенди на българската тежка атлетика.
Запознавал съм ги с Благой Благоев, Асен Златев, Стефан Ботев и Стефчо Топуров, Златан Ванев, Севдалин Маринов, Иван Иванов, Божидар Андреев и треньора му Пламен Братойчев, че даже и германеца Кунц. А с Абаджиев част от моите възпитаници се познават от първия лагер, който направихме в Шумен, и по време на гостуването на Старшията при мен в Торонто през 2013 г.“
Върбанов е бил в една стая с Наим Сюлейманоглу в Австралия, малко преди той да напусне България през 1987 г.
„Много са ме питали за тази история. Не мисля, че някой от нас е подозирал какво ще се случи. Аз разбрах в нощта преди режисираното „бягство“ на Наим от самия него. Кой е организирал това, защо, колко и прочее… много хора са го нищили, много версии са се изговорили. Знам само, че без малко щяха да ме тикнат в затвора заради тази история. Дни наред ме привикваха в сградата на МВР да давам показания. Що мастило изписах… да не се връщам към това!“
„Глътка въздух поехме, след като Стефан Ботев пое властта и намери спонсор, който да ни извади от батаците. Дано не последва ново обявяване в несъстоятелност. Това ще бъде убийствено за нашия спорт. Не разбрах кое точно наложи новата смяна на ръководството.
Заговори се за финансови злоупотреби, но на извънредното събрание през декември не чух нищо конкретно. Аз поне не видях никакви уличаващи Ботев документи.
Формиралият се опозиционен лагер говори за смяна на модела, почтеност, нов, правилен подход. Все същата песен. В едно съм убеден – спре ли държавното финансиране, рязко ще намалеят и желаещите да управляват федерацията. Ние все защитаваме избора си с „той е голям спортист, шампион“... Да, но това не означава успешен и почтен мениджър.“
И отново се връщаме в залата в Нови пазар – към принципите и заветите на Старшията, които направиха България сила в световния спорт: дисциплина, търпение и много, много труд.
