Понякога думите не стигат, за да опишат нечия липса. Понякога дори не идват – не защото няма какво да се каже, а защото болката е прекалено голяма. Защото как човек се сбогува със светлина, която е озарявала всички около себе си?
Днес в поредицата „45 години шампиони“ разказваме за Силвия Петрунова – момичето, което има едва една снимка, на която не се усмихва…
Силвия Петрунова е родена на 13 февруари 1956 г. Расте и се развива в „Левски“ под ръководството на Владимир Прохоров. С екипа на „сините“ печели седем шампионски титли, три пъти достига финал за Купата на европейските шампиони и се връща със сребро, а веднъж – с бронз.
През 1979 г. е част от националния отбор, спечелил бронз на европейското първенство в Лион. Година по-късно – под ръководството на Васил Симов – женският национален тим стига до историческия бронз в Москва, неповторен и до днес. Тя е „Заслужил майстор на спорта“ и носител на сребърен „Орден на труда“.
Но отвъд медалите стои човек, който остава дълбоко обичан.
Спомените за Силвия Петрунова са много повече от спортни истории. Те са доказателство за връзка, надхвърляща клубовете, годините и успехите. За общност, в която болката се споделя, а усмивката на Сиси – онази широка, жизнерадостна, неповторима – продължава да живее във всяка от тях.
„Спортът ни е научил да не се предаваме, да се борим докрай – за всяка точка, за всяка топка на игрището и за всеки следващ ден в живота. И тя се бори геройски докрай, моята приятелка, съотборничка и кума Силва“, започва разказа си Галина Станчева по един вече позабравен начин – върху лист хартия.
Не просто за да ни сподели повече за Силвия Петрунова, а като писмо към самата нея.
„Силва беше всеотдайна, спокойна, винаги усмихната. В един момент любовта отведе това слънчево момиче, родено в центъра на София, в красивия родопски град Смолян, в квартал Райково. Успя да се впише в техния начин на живот, в техния манталитет и скоро стана една от любимите снахи на Райково. Появиха се и двете прекрасни деца – Стефания и Илия.
Пораснаха, изучиха се, дойдоха и внуците. Всеки подхвана своя път, но останаха едно голямо, сплотено и щастливо семейство. Но дойдоха и трудните моменти. Първо си отиде д-р Коруев, а Силва започна борба с болестта. Нейните деца се бориха неуморно заедно с нея и до последния миг бяха до нея.
Силвонче, винаги като казвам твоето име, в гърлото ми застава огромна буца. Почивай в мир, скъпа приятелко, и едно голямо БЛАГОДАРЯ за времето, в което сме били заедно.“
„2025-а е паметна година за българския волейбол! Празнуват световни шампионки и вицешампиони, момчета и момичета, представили се повече от добре на международната волейболна сцена; празнуваме и ние – олимпийските медалисти от 1980 година в Москва. Да, всичката тази младост, от една страна, е голяма радост и надежда, а от друга – е и тъга!
Тъжното е не, че ние – жените с бронзови олимпийски медали и мъжете със сребърни отпреди 45 години – вече спокойно можем да бъдем техни баби и дядовци, а че лека-полека редиците ни оредяват! Ние, жените, отдавна осиротяхме след смъртта на Васил Симов, а преди две години, една след друга, ни напуснаха Силва Петрунова и Мая Стоева…“, замълчава за миг Цветана Божурина.
„В онези чудни времена, когато печелехме клубни и международни титли, аз живеех на един етаж с Мая, в блока на ЦСКА, и в една стая със Силва, когато бяхме с националния отбор. И аз – като Атанас Голомеев (и той отлетя ден преди Силва в тази ужасна 2023-а) – имах малкото полско фиатче. С него сутрин и следобед ходехме на тренировка с Мая, а вечер често, когато излизахме заедно със съотборничките ми, хората се смайваха, когато пет дългокраки волейболистки една по една се измъквахме от горкия „Фиат 126“.
Точно любимото ми фиатче беше повод през зимата Мая всяка сутрин да ме бута, за да го запаля, а и за малко – пак заради него – не приключи приятелството ми със Силви. Ние двете – аз от ЦСКА, тя от „Левски“ – когато играехме една срещу друга, се гледахме лошо през мрежата, но след мача, а най-вече по време на лагери и състезания с националния отбор, бяхме истински добри приятелки. През лятото на олимпиадата бяхме на лагер в „Спорт Палас“ и една вечер аз, Силви и… фиатчето отидохме до Златните пясъци на разходка. Закъсняхме малко и във фоайето на хотела изненадващо ни чакаше, вече сърдит, доктор Тодор Коруев – бъдещият съпруг и баща на двете прекрасни деца на Силвия.
Явно в очите на доктор Коруев, човек вече със сериозни намерения за един бъдещ семеен живот със Силви, не съм била подходяща да ѝ бъда приятелка. Сигурно е имало защо, но, слава Богу, след като аз вече играех в Италия, а тя вече имаше прекрасно семейство и стабилно социално положение в град Смолян, ѝ изпратих едно писмо, благодарение на което възстановихме напълно нашето приятелство, а дори то стана още по-обгръщащо, включващо вече всички членове на семействата ни.
Дори и стогодишната ми свекърва още помни и тях, а и децата им – Илия и Стефания – когато ни бяха на гости в Алпите. После ние посетихме Райково и се запознахме с най-знатните смолянчани, сред които семейство Коруеви изпъкваше.
На моя 55-и рожден ден те дойдоха в Ковачевица и получих подарък – картина със зимно Райково, която ме следва навсякъде. Последната ни среща беше на 5 юли 2021 г. в София… и след това само Руми Каишева и Галя Станчева можеха да са близо до нея, да ѝ помагат и да облекчават, доколкото са могли, тежката ѝ съдба!
Мила моя Силви, винаги съм казвала, че не е честно така да свършва един живот, а на нас не ни остава нищо друго, освен да поплачем всички, да си я спомняме с обич и да ѝ кажем: „Почивай в мир, скъпа приятелко! Да си я спомним, за да я помним!“ – не пести емоциите си Божурина.
„Искам да започна отзад напред… спомени. Август 2023 година, на път за Смолян, по-скоро за родното село на моя баща – Чокманово, само на 9 километра от Смолян, ме застига тъжната новина: починала е Силва Петрунова“, пише ни с тъга и Румяна Каишева.
„Знаех за болестта ѝ, но все ми се искаше да вярвам, че това няма да се случи. След брака Силва се премести да живее в Смолян, там завърши спортната ѝ кариера и там живя до смъртта си. Всяко лято, когато успявах да отида до селото, задължително се виждахме, приказвахме за всичко: спорт, минало, деца, после и внуци, проблеми на ежедневието и неизбежно за „минало незабравимо“ – волейбол.
Сред величествената природа на Родопа планина Силва винаги ми е изглеждала като част от нея – силна, здраво стъпила на тази земя. Беше привикнала към начина на живот в този град, беше се научила на градинарство; опитвала съм нейните домати и прочутия ѝ смилянски боб. И така бях свикнала да си представям, че винаги ще я намирам там – като непоклатима скала – макар и да знам, че не е възможно. Изпратих я заедно с цяло Райково – квартал на Смолян, където Силва живееше със семейството си и където беше уважавана и ценена!
Като състезател на „Левски“ Силва ми е била винаги противник на клубно ниво. Нестандартен и много неудобен за отразяване състезател, беше изключително трудолюбива, всеотдайна и борбена, успяваше да намери решение на всяка ситуация. Много пъти с голямо удоволствие и неизбежни шеги сме си спомняли за епичните битки ЦСКА – „Левски“ през далечните 70–80-те години, тръгвайки от финалите за девойки, а после и при жените.
Но щом свършваха първенствата и се намирахме на лагерите и после на международни турнири и първенства с националните отбори – девойки или жени, няма значение – „Левски“ и ЦСКА изчезваха и започваха спортните битки за България. Заедно бяхме част от отбора, постигнал забележителни успехи. За Силва Москва ‘80 беше последна изява с националния отбор. Почивай в мир, Олимпийке!“
„Със Сиси прекарах голяма част от моя спортен живот. От пионерки до женския отбор на „Левски Спартак“ и националния отбор бяхме винаги заедно.
45 години сме олимпийски медалистки и винаги сме се стараели да поддържаме връзки – и дванайсетте през годините“, връща лентата и Таня Димитрова.
„Затова много ни заболя, когато Мая и Сиси ни напуснаха. Ще останат винаги в нашите сърца и спомените ни – безкрайни. Сиси ни заразяваше с жизнерадостния си смях – дори и да сме в лошо настроение, никой не устояваше да остане сериозен, когато тя се смееше. Мая беше истинска приятелка за мен и всички я обичаха.“
„Липсват ни много. Може би защото ние не се деляхме на „Левски“ и на ЦСКА и досега сме заедно. Събираме се, но техните места винаги ще бъдат празни. Който не е преминал през тези моменти, не може да го разбере. Загубата е голяма“, не скрива сълзите си пред камерата на bTV Таня Гогова.
„Ние вече не бяхме като отбор, бяхме като приятелки и въпреки всичко, когато се събирахме, усмивката ѝ не падаше от лицето. Това ни даваше някакъв импулс. И сега, когато я няма, си спомняме само хубавите неща.“
Две години, откакто Силвия вече не е сред нас. Но нейните съотборнички продължават да се оглеждат за присъствието ѝ – за онази усмивка, изпълнена с топлина.
Онази, която не може да бъде забравена.
Онази, която не може да бъде прежалена...
Повече за Силвия Петрунова чуйте в интервюто ни с капитана на бронзовите медалистки от Москва ‘80 – Таня Гогова.
Последвайте btvsport.bg за още новини във VIBER
Още видео и снимки от btvsport.bg и в INSTAGRAM
Още горещи теми от от btvsport.bg и във FACEBOOK
