Младен Младенов влиза в най-новата рубрика на bTV - "45 години шампиони", посветена на олимпийските игри в Москва'80. Борецът печели бронзов медал в класически стил в категория до 52 кг.
Той описва себе си като добър човек, но само преди да се качи на тепиха. Там спортната злоба взима превес и именно това е причината за безбройните му успехи.
Ето и неговата история:
"С борбата започнах в училище. Тогава учителят по физкултура организираше спортни занимания и отидохме да видим какво е. Бях в шести клас и в осми клас вече бях на състезания. Станах първи и вече нямаше връщане назад. В седми клас, когато започвах да тренирам борба имаше една дилема, защото рисувах много хубаво.
И трябваше да влизам в художествена академия, но се появи борбата и зарязах нещата. Много рядко рисувам сега. Вече толкова години се занимавам със спорт. През годините се е случвало, но трябва да ми дойде музата, но в ежедневието се появяват много различни неща."
"Първото ми състезание беше градско първенство по борба и станах първи. След това отидох на републиканско и пак станах първи. И вече оттам нататък - само нагоре. Единственият проблем, който съм имал през годините, е да пазя категорията.
Аз за 10 състезания в годината 10 пъти свалям по 10 кг, което е 2 пъти на моята категория - 52 кг. И в началото е по-лесно, като си млад. Наближиш ли 30 става по-трудно. Но трябва да се адаптираш. Това беше причината на 30 да се откажа от професионалния спорт."
"В Москва съм бил 11 пъти. И понеже съм добър с чуждите езици и бързо се научава, там бяха учудени колко добре говорим руски. И на много турнири сме били там. Това е столицата, в която съм бил най-много пъти.
Трудно беше да се класирам за олимпиадата, защото тогава бях в отбора на Академик. Имаше различни влияния от големите отбори. Академик беше студентски отбор. И просто трябваше да бъда категоричен по всяко едно време. И за да участвам на олимпиадата, трябваше да бъда първи навсякъде. Даже се организираха 4-5 преборвания, на които също победих.
Вече на Московската олимпиада имаше много трудни мачове, защото беше различна с това, че при нас не участваха някои от западните страни, където свободният стил беше развит. А класическият стил тогава беше развит изключително силно в социалистическите страни. И всички най-силни бяхме концентрирани в класическата борба.
И това означаваше, че всяка една среща, независимо с кой противник излизаш, беше много силна и много оспорвана. Имаше и малко съдийско решение в полза на домакините тогава. Домакините си бяха с леко предимство.
И това ми отне и златния медал. Но това може и да е само мое мнение. Точно преди финалите се оформяше официалната тройка и ми се падна да се боря с още един световен шампион. Който бие влиза в медалите, който загуби - отпада. И тогава го надвих отново и влезнах в медалите.
Да ви кажа родители и приятели повече го изживяват, отколкото ние на тепиха. Това е все едно турнир си спечелил. Но после като се замислиш какъв турнир си спечелил, разликата е огромна.
След олимпийските игри си дадох 3 месеца почивка и получих аритмия. Толкова много тренировки и изведнъж да спреш, е шок за тялото."
"Много бяхме горди, защото и другите спортисти се представиха отлично. Бяхме заедно с Янко Русев, Петър Лесов, Стоян Делчев. Аз бях сам в стая тогава. Иначе ходехме навсякъде заедно.
Интересна история от Москва. Отиваме аз, Янко Русев и Стоян Делчев на басейна в олимпийското село. И Янко вика: "Хайде да се състезаваме". И скачаме аз и Стоян, а Янко тича отстрани и ще скочи на последните метри, за да е първи и да победи. И как се хлъзна и като падна и си поряза крака. Добре че това беше след състезанията. Отиваме при Иван Абаджиев и той ни вика: "Ще ви пребия, бе, как може да сте ми контузили Янко?"
Някои казват, че си приличаме с Янко Русев. Отидох да се подстригвам в олимпийското село. И фризьорът в олимпийското село ме пита: "Вие имате медал, нали?" и аз отговарям с "да" и той отново ме пита: "Златен, нали?" и тогава се засмях и му казах, че не съм Янко Русев, а съм борец.
Може да звучи смешно, но там отидохме седмица преди първенството и имаше заведения за хранене в самото олимпийско село. Не съм влизал там цяла седмица, защото свалях килограми. След състезание излизах оттам след един час, защото много се наяждах."
Всички медалисти от Игрите в Москва получават специален подарък, когато се завърнат в България - кола. За трето място - Москвич, за второ място - Жигули и за първо място - Волга.
"За колата ми взеха 10% ергенски данък. 600 лв. платих ергенски данък, затова че ми подаряват кола. И аз викам: "По-добре да се бях оженил". Налагаше се ергенски данък за всички, които след 19 години не бяха семейни. Не че не се ожених през 1981-ва, но тогава така стана. Бяха ни обещали, че ще ни дават Жигули и накрая ни дадоха Москвич. Но е хубаво да отидеш в магазина и да си купиш нова кола, въпреки че е Москвич. Карах го няколко години.
И беше голям майтап, защото и преди имахме Москвич. И в Лас Вегас ме питаха каква кола имам и аз им отговорих, че карам Москвич. И те питаха: "Какво е това?" Не знаеха какво е Москвич. А те ми предлагаха всичко, каквото искам. Защото станах първи на световното и бях голяма хапка за тях."
"Имах предложения от други държави. Специално ме канеха да оставам и каквото поискам, това да получа. Но за мен България си беше държавата. Още първото предложение беше в Лас Вегас, когато станах световен шампион. След олимпиадата също бяха много настойчиви. Но времето беше различно, а и аз никога не съм искал да напускам България."
"Година преди олимпийските игри, отиваме на турнир в Москва. Обаче вместо на тепиха отидох в болницата, защото спуках апендикс точно преди кантара. И няма да забравя - минава една докторка, води студенти и вика: "Елате да ви покажа какво е сърце на спортист. Вижте колко му е голямо сърцето". Защото от тренировките сърцето ми е станало по-голямо, отколкото е на нормален човек. Затова и не мога да спра да тренирам, защото сърцето има нужда от работа. Човек с голямо сърце - буквално и преносно", смее се Младен Младенов.
"Ако България не беше бойкотирала Игрите през 84-а, щях да съм медалист. Но според мен България трябваше да участва. Всичките съм ги бил на моята категория. Много рядко съм губил срещи. И като се замисля дали има някой опонент, който да е по-добър от мен, няма.
За олимпиадата след Москва беше по-различно. Смени се правилникът на борбата, който вече не беше толкова ефективен за мен. Имаше партер пак. Пак ги надвивах, но тогава ръководството реши да пусне друг на следващите олимпийски игри и тогава прекъснах националния отбор 84-а година.
И оттогава досега, като спрях професионално с борбата, винаги съм се занимавал със спорт, дори и само за себе си. Просто не мога да остана далеч от спорта. И организмът ми се чувства много по-различно като няма натоварване. И не е полезно да стоиш на едно място.
След това станах треньор, занимавах се с организацията на спортните движения. Имаше различни занимания, които опитах, но винаги със спорт. Докато най-накрая се спрях на учителството, което ми доставя голямо удоволствие."
Младен Младенов е учител по физическо възпитание в Националната търговско-банкова гимназия в София. "Много е трудно някой да не знае какъв спортист съм бил. То върви от уста на уста. Но имам уважението на учениците. А днешно време, за да си учител, трябва да вдъхваш респект."
"Имам медал, подписан от Тодор Живков. Това е златен орден на труда, което тогава беше много голямо признание. На награждаването помолих Другаря Живков да ми се подпише и той го направи. След мен се изредиха още няколко човека и той в един момент каза: "Стига толкова", но аз бях първи.
Аз съм и заслужил майстор на спорта. Това беше начина, по който си изразявах благодарността. Тези неща бяха привилегия едно време. Докато сега е малко по-трудно. Сега гледат човека, който има пари и той е пред този, който е направил нещо преди."
"Аз нямах ритуал, преди да изляза на тепиха. В живота съм добряк, но на тепиха съм различен. Аз не обичам да губя. Много ми е трудно. Имам страшна спортна злоба. И затова бях много амбициозен в спорта.
За младите амбицията и спортния хъс е най-важното, което трябва да имат. Това отличава елитния спортист от другия. Психиката! Защото даваш много повече на състезания, отколкото на тренировки. Това е ключът. На състезания излизаш да побеждаваш. Иначе техниката се учи. Но нямаш ли психика, нищо не става.
Имахме като деца едно момче, което в залата беше много добро, но на състезания излизаше на тепиха и още първите 30 секунди го надвиваха. И на едно състезание треньорът тогава му дава едно хапче "Витамин С" и му казва, че това е допинг. И той като излезе на тепиха и помля съперника. И на следващата среща треньорът призна, че това не е допинг и той излезе на тепиха и го победиха."
Снимки: Личен Архив
